“Тринайсетте цвята на дъгата

Ако вече не бях чел някои от разказите, събрани в антологията, „Тринайсетте цвята на дъгата“ щеше да ме убеди колко добре умеят да творят българските писатели. (Умеят.) Включените произведения са представители на различни жанрове във фантастичната литература, както и на различни похвати в писането. Неслучайно сборникът носи това име.

Първият разказ е на Величка Настрадинова. „Заклинание“ ме остави с особено чувство на приемственост, клише: зареди ме позитивно и с високи очаквания към следващите произведения.

„Сиянието на реката“ на Наско Славов и Георги Георгиев ми беше интересен, но винаги съм имал този проблем с творбите на Славов – една част е написа превъзходно и в момента, в който се потопя в красотата на думите, нещо се счупва, обърква, стои не на място, не във фаза с останалото. Искаше ми се някои фрагменти да бяха написани различно.

Не успях да се свържа с „Последният разказ“ на Александър Карапанчев. Това е единственото произведение, към което не изпитах симпатии. Просто нямаме допирни точки.

„В началото бе метрото“ на Любомир Николов и „Животинчето“ на Теллалов съм чел и преди, но ми беше приятно да се разровя отново. „Извън картината“ на Григор Гачев ми допадна много и малко ме е срам да си призная, че следя блога му, а до този момент не бях чел художествените му произведения.

Текстът на Валентин Иванов ми допадна. Не мога да нарека „Как спасих света, или най-хубавата професия“ разказ, защото липсва изграден конфликт, липсва развръзка и изобщо липсват елементите, които правят един текст разказ. Валентин Иванов има няколко възможности да създаде конфликт, но ми се струва, че по-скоро избягва да го направи. Не съм чел нищо друго негово, за да си създам ясно впечатление.

Едно от бижутата в сборника е „И попита войникът: – Кой ме повика?“. Янчо Чолаков е страхотен стилист, а разказът му носи привкус на бизаро – жанр, с който малцина български автори експериментират. И последното изречение!

Творчеството на Йоан Владимир винаги ме е пленявало, „Атентатът“ беше просто поредното стъпало на възхищението ми към писателските умения на авторката.

Бях искрено зарадван да попадна на „Сънувах човешко лице“. Ивайло П. Иванов е един от много малкото български писатели, които умеят да пишат твърда фантастика. Искам още.

„Да обичаш сам сама“ на Калин Ненов и Владимир Полеганов е страхотно стилистично бонбонче и носи толкова счупване, експериментиране с езика, че на моменти ми напомни на задъхващия ритъм на Дилейни.

Следващият разказ, отново (но само) на Калин Ненов, съм чел и преди, в сборниците на първото издание на Златен Кан. „Приказка за юнаци и злодеи“ е поднесена модерно, приятна за четене и… ами искам повече.

Геновева Детелинова. Име, което преди да отворя сборника, не познавах. „Драконът и портокаловият сок“ е разказът, който ми направи най-силно впечатление, напомни ми за Хари Потър на Роулинг, но същевременно е различен, нашенски и, смея да кажа, много по-добре написан. Някъде четох за предстоящ роман в същата вселена. Надявам се да видим повече от авторката. Страхотно написана история!

Надявам се повече хора да се запознаят с „Тринайсетте цвята на дъгата“, защото антологията си заслужава. Особено като предястие към предстоящата нова (и масивна!) антология „За спасяването на света“. Огромни благодарности към човеците от ЧоБи, които ми предоставиха възможността да се потопя в багрите на едни от най-ярките български автори!