“Матрикант”

Макар да не познавам лично Александър Белтов, с него сме водили дискусии (да се чете „спорили сме“) във форума на софийския клуб „Иван Ефремов“. Чел съм негови къси разкази и предполагах, че подготвя нещо по-обемно, затова не се изненадах, когато намерих информация за „Матрикант“. Книгата се разпространява електронно (и безплатно), оформена е добре и се чете бързо. Има собствен сайт, авторът използва социалните мрежи и форумите, за да привлече по-голямо внимание към произведението си и това ми направи добро впечатление. Защо тогава ниската оценка?

В рекламния трейлър книгата се описва като киберпънк и носеща отправни точки за размисъл относно психология, философия, религия и биоетика. За съжаление не успях да намеря елементите, които превръщат „Матрикант“ в киберпънк, а отправните точки за размисъл са си точно това – отправни точки, нищо повече. Белтов се справя добре с генерализациите, но за нещастие не развива нито една от темите за душата, безсмъртието и какво прави един Аз Аз. (Тези теми са разработени добре в „Килн хора“ на Дейвид Брин, а и тематиката е сходна.)

Въпреки че успях да се свържа с главния герой и до голяма степен, но не съвсем, разбирам мотивацията му, разказваческият стил на автора изисква още доста работа. Описанията са постни, когато ги има. Редките изключения само затвърждават впечатлението ми. За човек, който не познава София, ми се искаше Белтов да опише по-добре обстановката около протагониста, отделните детайли, които вдъхват живот в картината.

Земята е в екологическа криза. Нещо свързано с прах във въздуха, но не се дава повече информация. Искаше ми се да има игра с темата, някакво развитие, впечатления. Повече технологична екстраполация. Вместо това само набързо нахвърляни щрихи. Земята е в екологична криза, нещо свързано с прахово замърсяване. И киселинни дъждове. Може би и мутанти. Точка.

Не бих казал, че героите са много добре развити, но това е най-силната страна на „Матрикант“. Направиха ми впечатление ситуациите, в които изпадат, макар на места диалозите да не изглеждат много естествено, докато на други са си съвсем натурални, по български. Колкото до отправните точки за размисъл – тук психологията е засегната на нивото, с което един писател борави, за да създаде действащи лица. Няма нищо, което да надхвърля прага, който прави един роман психологически. Това важи и за религията.

Литературното ниво в „Матрикант“ също не е много високо. Текстът е дървен на места, описанията са механични, изобилието от деепричастия, някои от които ползвани неправилно, също бави четенето, а последната трета от романа ми направи впечатление за написана набързо, все едно авторът е искал по-скоро да стигне до края. Краят е разочароващ.

Романът има потенциал да се превърне в нещо по-добро. Искаше ми се да е по-силен, искаше ми се да дам по-висока оценка, но не мога. Поздрави към автора за смелостта в написването и публикуването под Creative Commons. Надявам се „Матрикант“ да събере повече читатели и желая на Александър Белтов успехи в творчеството!

“Тринайсетте цвята на дъгата

Ако вече не бях чел някои от разказите, събрани в антологията, „Тринайсетте цвята на дъгата“ щеше да ме убеди колко добре умеят да творят българските писатели. (Умеят.) Включените произведения са представители на различни жанрове във фантастичната литература, както и на различни похвати в писането. Неслучайно сборникът носи това име.

Първият разказ е на Величка Настрадинова. „Заклинание“ ме остави с особено чувство на приемственост, клише: зареди ме позитивно и с високи очаквания към следващите произведения.

„Сиянието на реката“ на Наско Славов и Георги Георгиев ми беше интересен, но винаги съм имал този проблем с творбите на Славов – една част е написа превъзходно и в момента, в който се потопя в красотата на думите, нещо се счупва, обърква, стои не на място, не във фаза с останалото. Искаше ми се някои фрагменти да бяха написани различно.

Не успях да се свържа с „Последният разказ“ на Александър Карапанчев. Това е единственото произведение, към което не изпитах симпатии. Просто нямаме допирни точки.

„В началото бе метрото“ на Любомир Николов и „Животинчето“ на Теллалов съм чел и преди, но ми беше приятно да се разровя отново. „Извън картината“ на Григор Гачев ми допадна много и малко ме е срам да си призная, че следя блога му, а до този момент не бях чел художествените му произведения.

Текстът на Валентин Иванов ми допадна. Не мога да нарека „Как спасих света, или най-хубавата професия“ разказ, защото липсва изграден конфликт, липсва развръзка и изобщо липсват елементите, които правят един текст разказ. Валентин Иванов има няколко възможности да създаде конфликт, но ми се струва, че по-скоро избягва да го направи. Не съм чел нищо друго негово, за да си създам ясно впечатление.

Едно от бижутата в сборника е „И попита войникът: – Кой ме повика?“. Янчо Чолаков е страхотен стилист, а разказът му носи привкус на бизаро – жанр, с който малцина български автори експериментират. И последното изречение!

Творчеството на Йоан Владимир винаги ме е пленявало, „Атентатът“ беше просто поредното стъпало на възхищението ми към писателските умения на авторката.

Бях искрено зарадван да попадна на „Сънувах човешко лице“. Ивайло П. Иванов е един от много малкото български писатели, които умеят да пишат твърда фантастика. Искам още.

„Да обичаш сам сама“ на Калин Ненов и Владимир Полеганов е страхотно стилистично бонбонче и носи толкова счупване, експериментиране с езика, че на моменти ми напомни на задъхващия ритъм на Дилейни.

Следващият разказ, отново (но само) на Калин Ненов, съм чел и преди, в сборниците на първото издание на Златен Кан. „Приказка за юнаци и злодеи“ е поднесена модерно, приятна за четене и… ами искам повече.

Геновева Детелинова. Име, което преди да отворя сборника, не познавах. „Драконът и портокаловият сок“ е разказът, който ми направи най-силно впечатление, напомни ми за Хари Потър на Роулинг, но същевременно е различен, нашенски и, смея да кажа, много по-добре написан. Някъде четох за предстоящ роман в същата вселена. Надявам се да видим повече от авторката. Страхотно написана история!

Надявам се повече хора да се запознаят с „Тринайсетте цвята на дъгата“, защото антологията си заслужава. Особено като предястие към предстоящата нова (и масивна!) антология „За спасяването на света“. Огромни благодарности към човеците от ЧоБи, които ми предоставиха възможността да се потопя в багрите на едни от най-ярките български автори!

Consider Phlebas -- Iain M. Banks

Consider Phlebas на Iain M. Banks е първата книга от поредицата за Културата; издадена е през 1987 след преработка на роман, написан през 1984. Жанрът е космическа опера, но някак Банкс не успява да достигне до представите ми за него. След кратка справка в интернет установих, че не съм единственият с подобни впечатления.

Сюжетът не е толкова интересен или оригинален и няма да го обсъждам в детайли. Ще споделя само това, което привлече вниманието ми. Цивилизациите на Културата и Идираните са във война. Културата е смесица от хуманоиди (предимно хора, голяма част от които генно модифицирани) и машини, много от които надминаващи по капацитет и умения биологичните си партньори. Технологично общество, в което нуждите на индивида са лесно задоволени, до голяма степен съществува отвореност и прозрачност. Идираните от друга страна са религиозни фанатици, които презират биотехнологичната симбиоза на Културата и виждат себе си като висша раса, чиято функция е да въведе ред във Вселената и да води по-низшите раси спрямо собствените си разбирания за правилно и грешно.

Главният герой е от расата на Променливите, хора, които могат да използват метаболизма си така, че да подправят външния си вид (което до някъде ми напомня за лицетанцьорите в “Дюн”). Малко екстри, за да изглежда героят интересен – няма да ги споменавам. Идираните го пращат на Планетата на мъртвите, за да намери важно парче технология, принадлежащо на Кутурата. Малко преди да потегли на път обаче се случват неприятности и главният е хвърлен настрани, където се бори за оцеляването си и малко по малко успява да се върне към задачата си. Заформят се някои интересни връзки.

Това, което не ми хареса, е завършекът на книгата. Не защото предпочитам хепиенда, а защото част от сюжетните нишки увисват или са прерязани, без да извършат някаква конкретна функция. Авторът е избрал да не ги развие, а според мен е имало възможност за това. Сцените на моменти са малко по-описателни, отколкото ми е приятно да чета, докато други части от книгата можеше да бъдат по-добре развити. На места имах проблеми с избора на епитети, повторения и наратива изобщо. Нищо толкова значително, но можеше и да е по-добре.

Тази част, която вече клони към космическа опера, е изнесена след епилога и под формата на инфодъмп. Искаше ми се да е по-различно. Не знам дали бих продължил със следващите книги от поредицата. Може би ще дам шанс на втората книга.

{

Реших, че за мен е безсмислено да деля публикациите си в няколко различни блога според интереси. Това е остаряла парадигма. Ще слея всичко в един поток, един i-stream. Вероятно ще ми отнеме месец, докато подредя публикациите в някаква организирана картина, но е възможно да ми отнеме и повече.

Не бързам.

Междувременно…

}